До Чикаго и назад

България се оказа по-близо, отколкото си мислехме. България се е преместила в Чикаго! Чикаго отстои на 300 мили от Сейнт Луис - градчето, в което сме се заселили. Това си е около 4 часа път с кола, т.е. България ми е на 4 часа път. Нищо работа.
За два дни в Чикаго си бяхме все едно в България. Не само заради волейболния мач, на който около 80% от публиката беше българска. В Чикаго не ни се наложи да говорим английски. В Чикаго има български ресторант с истинска мешана скара, не като босненските сурогати в нашия вилает. Български ресторант - с вкиснат айран и надписана сметка. Български ресторант - където в преведеното на английски меню пилешкото вретено фигурира като Chicken vreteno. Български ресторант - със Загорка, шкембе чорба и крем карамел. Български ресторант с по американски големи порции. Отидохме и до български магазин, който се оказа бакалничка, в която продаваха боза, вода и още нещо. Абе, вафлите "Боровец" съвсем са ги развалили...
Иначе Чикаго - град като град. Вярно, има десетина небостъргача, има и езеро, което ми напомни на нашето море, но не ми се прииска да живея там, както ме убеждаваха американските ми колеги ден преди да замина. Невероятно натоварен трафик, огромна площ, задръствания, които при нас ги няма и с една затворена магистрала.
Чикаго не е това място, където Алеко е бил, но това сигурно важи за всички места, на които е ходил.

Петият елемент или Седмият играч

Имах удоволствието да присъствам лично на волейболния мач България-САЩ на 21. юли того в Чикаго. Не можах да крещя на воля, щото имах запис в сряда и трябваше да си пазя гласеца меден загорски. Но бях свидетел на публика, която успя да разстрои иначе по-добрия американски отбор и да предизвика загубата му. За мен победата се дължи предимно на българската публика в залата - американците бяха не само безмълвни и втрещени, в петия сет те не знаеха къде се намират, постреснаха се хората от балканския темперамент и дори учтиво ни питаха какво аджеба скандираме.

Колелото на съдбата

Всъщност са две - в еднакви цветове (сиво-червени), само моето е малко по-малко. Той си мисли, че като са му по-големи гумите ще ме изпреварва, но не знае с кого си има работа. Утре - кошия на Creevе Coеur Lake (няма майтап, така се казва и съвсем по нашенски си се чете).

Off, Day Off

Днес имам почивен ден!
Това ми е вторият почивен ден за една година бачкане в САЩ. Ще го използвам пълноценно - ще направя лазаня и ще си редя пъзела. Жалко, че беше кофти времето в последните дни, та още не сме си купили колелета. Щеше ми се да покарам...

Япончето, което развенчава митове

Тя се казва Акане (ударението е на "е") и беше на стаж във фирмата, в която работя, за 6 месеца. Тя е възможно най-неефективният човек, когото съм срещала през живота си. Отнемаше и около час да сгъне 20 фактури, да ги сложи в пликове, да ги запечата и да им сложи по една марка. Отнемаше и около 6-7 часа да прочете 5-6 страници превод от английски на японски. Отне и около 4 дни да набере имената на стотина преводачи и да ги принтира на стикери, за да има всяка папка стикер с името на преводача. Веднъж я бяхме помолили да извади текста от една 15-слайдова PowerPoint презентация и да го сложи в Word. Околко седем часа по-късно осъзнахме, че тя е преписала текста от презентацията на ръка и все още го набира в Word... В петък и беше последният ден при нас и ми донесе купчина от около 200 необработени фактури, с които ще трябва да се заема възможно най-бързо. Кой знае от кога са...
В Япония Акане е учителка по английски. Колко ли време и отнема да провери едно домашно. Ако съм и ученичка с удоволствие ще я накажа с есе от десетина страници.
Афектирана съм, признавам, но няма как иначе. Работата, която трябваше да върши тя, аз я вършех между другата си работа. Сега вероятно ще трябва да прекарам една събота в офиса за да и оправя бакиите.
Чудя се и се мая как такова същество е способно да оцелява. Мит ли е работохолозмът на японците? Наистина ли бачкат по 12 часа на ден? Ако повечето са толкова ефективни, колкото Акане, и по 17 часа да бачкат, пак никаква няма да я свършат. Искрено се надявам тя да е някакъв частен случай...

Годишен отчет

Преди година се преместихме да живеем в САЩ. Оставихме всички мечти за безметежно бъдеще в София, награбихме по 2 куфара и куп документи (90% от тях не са ми потрябвали за тази година). Първите седмици тук са ми като в мъгла. Трудно се отърсих от часовата разлика - мисля, че ми отне около две седмици. Трябваше да се науча да карам кола, трябваше възможно най-бързо поне единият от нас да си намери работа, постоянно броях стопяващите се с дни кинти, спестяването на които ми беше коствало редица емоции - коя от коя по-негативни...
Година по-късно сме напълно приспособени към живота тук - към липсата на сифон в банята, към бачкането по 10 часа на ден, към ненужните благодарности и извинения, които се сипят така щедро от устите на всите американци заедно, към живота в колата, към престъпно евтините дрехи извън сезона, към ченгетата, които са буквално навсякъде. И ни харесва. Не ни чакайте скоро в България. Дори да дойдем след години - ние ще сме просто чуждестранни туристи. Не по-различни от тези, които виждате на Златните, само дето ще говорим български...

Нашите пасти са вашите страсти...

Не и в моя случай :)
Пъзелите са моите страсти. Колкото повече части, толкова вече страсти.
Още когато бях в детската градина мама и татко бяха ходили до София и донесоха на мен и сестра ми 4 пъзела на Уницеф. Изключително високо качество имаха тези пъзели. Редила съм ги хиляди пъти и още може да се вдигне целия пъзел само за едно парченце. До сега не съм виждала по-качествени от тях.
По-късно, когато ходех на екскурзии, почти винаги се връщах вкъщи с пъзел. Тези обаче бяха български и парченцата изобщо не прилепваха едно за друго. Но кой ти гледа, нали е пъзел.
Когато аз бях в гимназията, а икономиката беше в криза, една приятелка ми даде да наредя един пъзел на Равенсбургер с 1500 части. Голямо нещо, цялата пролетна ваканция го редих. По-точно само следобедите, сутрин ходех на кръжок по химия.
А после такива бяха времената, че за пъзели пари не оставаха - всичките си спестявания обръщах на речници и книги. И така 7-8 години.
До една командировка в Германия, откъдето си купих Равенсбургер 1000 части за скромната и смешна сума от 3 евро!
А после за рождения си ден през 2006 получих Едука 3000 парчета. Едука са по-качествени от Равенсбургер, но и те не се доближават до Уницеф. Докато го наредя всеки ден закъснявах за работа, не си готвех - ядях само банани, и почти не спях. Отне ми около три седмици.
Тук в САЩ моята страст се развихри с пълна сила. Вече не гледам сайтовете с пъзели като Гаврош, а си набелязвам следващия и следващия.
В момента се трудя прилежно върху Микеланджеловия 5-хилядник "Сътворението на Адам". Оказа се, че е по-голям от масата в трапезрията, на която могат да гуляят осмина верни другари и/или неизброимо количество подрастващи, та се наложи да си купя картони, които сложих върху масата. Разбира се, масата е неизползваема за друго, освен за пъзела, и засега ядем на малката масичка в хола. За протокола: малката масичка в хола не е, повтарям, НЕ Е изчезналата малка масичка от студито на Коритаров.
Следващият ми пъзел ще е още по-голям, може би 9-хиляден, само трябва да измисля къде ще го редя...